ТЪРСИ
Гледане на Кафе

Българското Възраждане в изобразителното изкуство
   

Гледане на Кафе
Осемнадесети век бележи началото на Българското възраждане, свързано с обновяването на стопанските отношения, духовен разцвет и национално израстване на българите. Предвестник на Възраждането е “История славянобългарска”, написана от отец Паисий Хилендарски през 1762 г. Формира се общонароден писмен и говорим език, което стимулира развитието на националната книжнина и литература. Развиват се националната просвета и култура.
През Възраждането настъпва подем в изкуството и архитектурата. Формират се художествени школи (центрове) в Трявна, Самоков, Банско, чиито майстори - художници, резбари и строители, работят из цялата страна. Строят се представителни църкви и манастири. С великолепни стенописи, икони и резбена украса се отличават Троянският манастир, Бачковският манастир, Преображенският манастир, Роженският манастир, църквата "Света Богородица" в Пазарджик, църквата "Света Троица" в Банско и др. Най-величественият архитектурен ансамбъл, съчетал умението на множество възрожденски творци, е Рилският манастир.
В жилищната архитектура се оформят различни типове къщи, от които най-богато решена е пловдивската - раздвижена в план и обем, със стенописи по фасадите и интериора и с пластична декорация. Открояват се имената на майсторите строители Н. Фичев, Алекси Рилец, Миленко, Г. Кънев, на живописците Т. Вишанов, Н. Образописов, Димитър Зограф, Г. Данчов, Папа Витан Стари, на резбарските фамилии Филиповци, Фръчковски от Дебърско-реканската художествена школа , на майстора на гравюри и щампи Н. Карастоянов, който създава заедно със синовете си щампарница в Самоков.
В периода на ранното възраждане българските зографи следват пластичните принципи, присъщи на традиционното византийско църковно изкуство. В началото на XVIII в. тези принципи са систематизирани в специално ръкописно ръководство Ерминия, съставено от атонския монах Дионисий от Фурна. Ерминията на Дионисий бързо се превръща в предпочитан наръчник за възрожденските живописци. Своеобразна нормативна функция по отношение образите на български владетели и светци през втората половина на столетието започва да изпълнява и популярната печатна книга на Христофор Жефарович „Стематография”(1741).
Значима част от произведенията на монументалната живопис, сътворени през XVIII век, носят белезите на традиционното църковно изкуство; изкуство, в което скованите и схематични библейски сцени се редуват с еднотипни образи на  светци. При все това, още в някои от изписаните през първата половина на столетието черкви, се долавя разчупването на средновековния канон. Макар, че са композирани стриктно по правилата на Дионисиевата ерминия, те носят много от особеностите на един оформящ се български класицизъм. Сред белезите на споменатия класицизъм се открояват раздвиженият рисунък, концентриране на вниманието върху психологическите състояния на образите, ограничаването на мистицизма и схематизма.
През втората половина на XVIII в. в храмовите пространства забележимо се увеличава присъствието на образите на ктитори, дарили средства за издигането, обзавеждането или изписването на съответната черква. Подчертано индивидуализирани, портретувани в цял ръст и обкичени с атрибутите на своето високо обществено положение. Краткословни надписи, поставени на видно място, съобщават за щедрите дарителски жестове на заможни миряни. Тези надписи, заедно с увеличаващата се склонност на ранновъзрожденските зографи да отбелязват имената си върху своите стенописи или икони, са израз на  тенденция към персонализация на обществените изяви и на творческата дейност.
  В края на XVIII и началото на XIX век оформят своя облик и четирите възрожденски живописни школи. Те възникват на териториален принцип и носят имената на селищата, от които са излезли водещи майстори и зографски фамилии: Тревненска школа, Банска школа, Дебърска школа и Самоковска школа.
 

Тревненска живописна школа

Тревненските зографи са преди всичко иконописци. Сред най- продуктивните и известни зографи на тази школа се открояват майсторите, произхождащи от три фамилии -  Витанови, Захариеви, Даскалови. Към Тревненската школа принадлежат над 100 майстори иконописци и стенописци, работили практически до края на XIX век. Тяхното творческо присъствие е особено силно в селищата и манастирите на Централна Северна България  - Трявна, Габрово, Търново, Дряново, Преображенския, Соколския, Троянския манастир.
  Църквите били малки и бедни, с незначителни иконостаси и малки икони. Нямало кой да финансира изписването на цели църкви. Това е обективната причина, тревненските зографи да се занимават предимно с иконопис и по – малко със стенопис.
Липсата на работа в областта на стенописването обаче, е провокирала у тези зографи да се развие ново стилно схващане по отношение на общата композиция, изписването на образа и овладяването на колорита при иконописването. Така зографът – иконописец получава възможност за напредък, което в крайна сметка формира разликата със зографите от другите иконописни школи.
  Рода Витан, от Трявна, е сред най-старите и известни български родове на зографи и дърворезбари. Според историята на семейството, първият майстор е бил Витан Карчов, учил в Атонските манастири и работил през първата половина на XVII век. Творбите му не са документирани. Той обучава своите деца и така майсторлъкът минава от баща към син. Две поколения по-късно, в края на XVIII век, братята:  Витан Стари , Кою и Симеон Цонюви, и Георги Димитров представят своето изкуство. Те обучават синовете си Йоаникий папа Витанов, Досю и Симеон Коюви, които от своя страна предават уменията си на своите наследници.
Предполага се, че Йоаникий се е родил около 1790 - 1795 г. Син е на големия тревненски образописец папа Витан и племенник на брат му Симеон Цонюв, с чието творчество има най-голяма близост. Най-ранната датирана творба на младия иконописец е от 1814 г., но и преди това той сигурно е работил в иконописното ателие на Витановци.
  В 1815 г. той вече е утвърден майстор в иконостаса на габровския храм "Св. Йоан Предтеча". След това срещаме негови творби в десетки храмове в Севлиево ("Св. Илия" - 1819), Габрово ("Св. Троица" - 1820), Трявна ("Св. архангел Михаил" – 1820/, Сливен ("Св. Николай" – 1831; "Св. Димитър" - 1832; "Св. София" - 1836 г., Соколския манастир  (1833), Велико Търново ("Св. Николай" - 1837), Килифаревския манастир (1843), Казанлък ("Св. Йоан Предтеча" - 1846), в църквите в тревненското село Енчовци (1848), в дряновското село Бучуковци (1849), Елена ("Св. Богородица" - 1851), Дряново ("Св. Никола" - 1852), в манастира "Седемте престола", в манастира при сливенското с. Сотиря и други.

В много от тези случаи от неговата ръка са изписани цели иконостаси с десетки образи от царския, апостолския и празничния редове, царски двери, надиконостасни разпятия и пр. - стотици икони от огромен опус, който очаква своите изследователи. Досега са намерени много малко "сведения" за живота на тревненския иконописец, а всъщност сведенията са премного и се съдържат в самите творби. Той не ни е оставил своя физически автопортрет, но всяка икона от ръката на този ангелорък тревненец е духовен автопортрет на неговата душа.
  От 1853 г. е датирана една от последните му творби. До самия край на живота си ангелският тревненски майстор е рисувал божествените образи и най-вероятно е починал в мир под погледа на последната си икона. В летописа на поп Йовчо от Трявна четем: "1853, 24 мартъ преставися Йоаникий поп Витановъ". Ангелският иконописец знаменателно предава Богу дух в навечерието на най-ангелския празник Св. Благовещение.
В своя фундаментален труд  "Български възрожденски майстори" Асен Василиев пише: "За този опитен и деен художник... не ми се отдаде да събера сведения." Някакво смътно предание твърди, че Йоаникий бил монах, "който с особено усърдие и трудолюбие рисувал икони". Василиев с основание отхвърля тази легенда: Йоаникий не е бил монах. Сега разполагаме с документи, от които личи, че е бил женен и е имал поне едно дете. Но в тази липса на сведения и в това легендарно монашество има нещо много показателно: християнската скромност и смирението на големия майстор на иконата.
Трайно художествено присъствие бележат и произведенията на представителя на Захариевия род Захари Цанюв Стефанов. Неговата икона Св. Модест (1869) от църквата в с. Оризаре (Бургаско) отразява склонността на майстора да индивидуализира образа, постигайки почти портретни характеристики. 
  Благодарение на своята изостаналост, България - без да го осъзнава - се оказва последната крепост на истинската иконопис в първата половина на ХIХ век. Богатата орнаментика и интересните композиционни решения са съществени особености, превърнали художниците от тази школа в едни от най- търсените, най- влиятелните и най- скъпо платените представители на съсловието си.
 
Банска живописна школа

Тома Хаджиикономов Вишанов е български възрожденски зограф и живописец, оформил в края на XVIII и началото на XIX в. Банската резбарско - живописна школа. Нейни най-видни представители са:  синът му Димитър Молеров и внукът му -  Симеон Молеров. Банско ненапразно се гордее със зографите, родени и творили тук. И Тома Вишанов Молера, и синът му Димитър Молеров са художници от висока класа, успели да избегнат, всеки по свои начин, настъпващите процеси на упадък на православното изкуство.
  Тома Вишанов /бащата/ създава прогресивен за времето си сложен стил, както и особени за съвременниците му, трудни за възприемане образи.  Сам или съвместно със сина си, Тома Вишанов е участвал в изографисването на множество храмове и манастири в родния му град Банско ("Света Богородица", "Исус Христос" и др. в църквата "Света Троица", в гробищната църква “Успение Богородично"), в Рилския манастир (в църквата "Покров Богородичен" при постницата "Свети Лука"), църквите в Разлог, Добринище, Осеново, Кюстендил, Бобошево и на други места в Югозападна България.
По мнението на редица изкуствоведи, вещия майстор е по- склонен да надмогва средновековните норми при работата си върху стенописите, отколкото в иконописните си произведения. Монументалните му пана са изпълнени със замах и вещина. Живите и добронамерени образи, сътворени от зографа, въздействат не толкова чрез свръх естествено обаяние, колкото чрез мимика, жест, изразителност. Подчертаното художническо пристрастие към пейзажа и към небесните простори, придава на стенописите му едновременно и приземеност, и ефирност. Композираното от 24 сцени пано „ Митарствата на душата”, Тома Вишанов отправя открито предизвикателство към каноните на църковната живопис. Кадър по кадър, в забавен каданс, чрез 24 образа, художникът разказва за лутанията на душата между ангела и дявола. Проучвайки степените на духовна устойчивост на изкусимия и твърде несъвършен човек, зографът се старае по- скоро да провокира съпричастие към ценностите на Доброто( олицетворявано от ангела), отколкото да нравоучителства за пагубната сила на Злото (олицетворявано от дявола).
  Явно отчитайки консервативния вкус на съвременниците си, синът му, Димитър Молеров, е принуден да се върне назад, т.е. да рисува по светогорски маниер.
  Докато творчеството на Тома Вишанов поддържа неизменно буден интереса на изследователите със своите необичайни черти, то делото на Димитър Молеров остава някак в сянка, въпреки че той е един от най-добрите български и балкански зографи от ХIХ век. Отделни моменти от дългия му творчески път са известни, но между 1816 г., когато рисува икони в църквата в с. Лешко и 1861 г., когато изпълнява последните си известни днес икони в църквата "Св. Троица в Банско", той несъмнено е създавал множество творби,  чакащи  да бъдат открити и интерпретирани. Особено голяма е празнината в знанията ни, за работата на Димитър Молеров от 1816 до 1832 година. От публикуваните спомени на внука на зографа -  Димитър Георгиев Молеров, става ясно, че Димитър Молеров заедно със сина си Симеон, работил в Шкодра и на о. Крит. Семейните спомени са запазили сведението, че Димитър Молеров отишъл да рисува в Белград, извикан от княз Милош. Кога е станало това, не се помни.
  Освен фамилията Молерови, към Банската живописна школа принадлежат още няколко иконописци, обединени от т. нар. Арнаутска група. Те работят през втората половина на XIX век предимно в селски черкви в районите на Пернишко, Мелнишко, Горноджумайско. Техните икони и стенописи са по- примитивни и наивистични, но и в тях  се долавя склонността на зографите да надмогват част от средновековните канони и да творят в съответствие с правила, диктувани им колкото от догмата, толкова и от посланията на осезаемия свят.


Дебърска живописна школа

  Дебърската школа възниква и се развива в град Дебър и околните селища: Галичник, Гари, Лазарополе, Осой, Требище, Тресонче. Тъй като всички тези населени места са разположени в историкогеографската област Река, школата е известна и под името Галичко-реканска школа. Трето наименование, под което се среща, е Мияшка школа по регионалното наименование на местните българи мияци.
Не са запазени конкретни данни за основоположниците и зараждането на Дебърската школа, но сведения показват, че някои майсторски творби на живописта и дърворезбата датират от 18 в. С времето, уменията са предадени и на следващите поколения дебърчани, оказвайки влияние  върху местното строителство и архитектура. Родовите общности от местни резбари и иконописци се разрастват на фона на всеобщия културен подем по време на Възраждането, като отделни техни представители получават образование в Атон и Италия. Сред известните родове в дебърската живопис са родовете от Галичник - Гиновски и Фръчковци, с представител Макрий Негриев, а в резбарството — родът Филиповци от село Гари, с най-видни представители братята Петър, Марко, Йован и Йосиф Филипови. Други известни имена на Дебърската школа са Дичо Зограф, уста Велян Огнев, Евстатий Попдимитров от Осой, Петър Пачаров, Симеон Максески от Требище, Антон и Димитър Станишеви от Тресонче. Към школата спадат и някои живописци от Крушево, Прилеп, Струмица и Щип.
Наследството на Дебърската школа е в две основни направления — живопис и дърворезба.
Дебърската живопис обхваща наследство от хиляди икони, изографисани в много църкви и манастири в течение на повече от едно столетие. Тя носи характеристиките на възрожденската живопис, с нейното колебание между старите иконографски традиции и стремежа към създаване на нова стилистика, примесена понякога с наивизъм.
  В областта на дърворезбата Дебърската школа има постижения, които се оценяват като едни от най-ценните произведения на резбарското изкуство на територията на Балканския полуостров. Стиловите особености на дебърската дърворезба са: наивизъм в старозаветните и новозаветните сцени, фината орнаментация с изображения на растения и животни. В резбата си дебърските майстори, наред с утвърдените християнски символи, вплитат лозови, дъбови и акантови листа, розетки, и по-рядко плодове.
  Най- известният художник от тази школа е Дичо Зограф (1819- 1872). Той е иконописец, чиито произведения са изработени с топли цветове и имат меко, жизнелюбиво излъчване. Негови икони, с образи на български светци, са украсявали олтарите на редица черкви, разположени в югозападните предели на възрожденското ни етническо пространство. Дичо Зограф е автор на икони на св. св. Кирил и Методий и св. Климент Охридски, принадлежащи съответно на черквите „Св. Спас” в Скопие, и „Св. Климент” в Охрид.

Самоковска живописна школа

 Тъкмо тук в средата на 18 в. възниква една от водещите художествени школи на Възраждането.
  Самоковските майстори зографи,гравьори,иконописци и резбари оставят белега на висше творчество върху стените на десетки  църкви и манастири.Слагат началото на една светска живопис с ненадминати до днес образци.
  За основател на Самоковската художествена школа се счита Христо Димитров.Той е родоначалникът на най- големия и значим зогравски род - Доспейския.
  Занаята започва да овладява почти дете в Света гора. По- късно пътува за Виена, където допълва познанията си. Използва гръцки и немски източници, посредством които усвоява техниката на иконопиството. Работи в Македония и западните български краища. Негови икони има в Митрополитската църква в Самоков.
  Двама достойни синове учи Христо Димитров - Димитър Христов Зограф и Захари Христов Зограв. Към рода се присъединява и Коста Вальов/ зет във фамилията/ и така, тези художници създават едни от най- значимите стенописи в Рилския манастир.
  "... И толко стана изображението красно и благолепно,та като влази некой първи път в църквата,като си вдигне веднъж главата нагоре, той забравя веке да я снеме..." - това е свидетелството на самия Неофит Рилски.
Димитър Христов Зограф /1795- 1860/ - майстор на икони и фрески.Предава своето майсторство на синовете си Зафир/ Станислав/,Николай, Захари и Иванчо. Всеки в различно време е напускал групата на баща си и започва своя самостоятелна творческа дейност.
  Много малко факти се знаят за живота на Димитър Зограф. Творбите му са стотици и се срещат по многобройни краища на днешна България и Република Македония: Самоков, Карлуковския манастир, Берковица, Троянския манастир, Скопие, Пловдив, Плевен, Велес, Щип, Кратово, Локорско, Новоселци, Рилския манастир, Крива Паланка, Враца и т. н. Всяка една от тези икони е автопортрет на неговата душа. Димитър Хр. Зограф никога не си е правил физически автопортрет. Чертите на образа му са съхранени от четката на сина му -  Станислав Доспевски. Портретът напълно съвпада с това, което знаем за характера на този човек. Погледът му е умен и благ. Лицето сякаш е просветлено от вътрешно сияние. Смята се, че този маслен портрет е направен след смъртта му.
  Още баща му, Христо Димитров, е имал богата колекция от гравюри на западноевропейски художници, която Димитър Зограф наследява. Той познава тези образци, знае за славата им. Знае колко са различни от иконната традиция. Заимства някои украси, теми и композиции, но в същността, той остава дълбоко верен на православната икона.
Захари Зограф/1810- 1853/, по – малкия син на Христо Димитров, е емблематична фигура на Самоковската школа и на българското Възраждане. За краткия си четиридесетгодишен живот рисува икони из цяла България. Негови са стенописите в най- големите български манастири - Бачковски, Рилски, Троянски,   Преображенски. Признат е за създател на българската светска живопис.
  От 1827 г. е поверен за духовен ученик на Неофит Рилски. А през 1831 г. Димитър Зограф, тогава на 35 г., приема 21-годишния си брат почти на равна нога за съдружник в работата, т. е. за майстор.
  Захари Зограф  твори активно 25 години. От 1835 г. работи в Пловдив и околността му.  През 1835-1841 г. работи в Асеновград - в метошката църква „Св. Георги", в „Св. Богородица - Рибната", в Горноводенския манастир „Св. Кирил и Юлита" (днес международна школа по архитектура), в с. Болярци край Асеновград и в Бачковския ма¬настир.

През 1838 г. Захари Зограф идва в Бачковския манастир. На 1 януари 1839 г. се спазарява за 7000 гроша да „изпише” църквата „Св. Никола". За около две години изографисва сцени с над 600 образа - отделно или в композиции. От тях, в притвора - 135, в централната част на храма - 319 и в олтара около 75. За сътвореното оставя и надпис от вътрешната страна над притворната врата:
 „Изографиса се този храм за славата на Св. Троица, в чест на светия наш отец Николай, по времето на хаджи йеромонах отец Матей, от Захари Христов от Самоков, в годината от раждането на Христа 1840, октомврий 15."
  Картините и стенописите му са със сложни колоритни хармонии, внася в тях битови и светски елементи. Рисува икони в Пловдив (църквата "Св. Константин и Елена", 1836 г.), Копривщица (църквата "Св. Богородица", 1837 - 1838 г.), Щип (църквата "Св. Богородица", 1843 г.), Плаковския манастир (1845 г.), Долнобешовишкия манастир (1845 г.), Перник - Старата църква (1846 г.), Девическия манастир в Габрово и др. Работи стенописи в църквата "Св. Никола" и преддверието на параклиса "Св. Архангели" в Бачковския манастир (1840 г.), в църквата на  Рилския манастир (1844 г.), Троянския манастир (1848 - 1849 г.), Преображенския манастир (1847, 1849 г.). През 1851 - 1852 г. в Атон създава стенописите в манастира "Лаврата на св. Атанасий", икони за параклиса на метоха на Зографския манастир в Карея. Автор е на портрети: 3 стенописни портрета - в Бачковския (1840 г.), Троянския (1848 г.) и Преображенския (1849 - 1851 г.) манастири, 3 кавалетни портрета - на съпругата на Димитър Зограф, на Неофит Рилски (1838 г.) и автопортрет (около 1840 г.).
  В по - късните си години той рисува и няколко ктиторски портрета.
  В продължение на три години (1849 - 1851), самоковският майстор -иконописец Захарий Зограф, рисува стенописите и иконите в главната манастирска църква на Преображенския манастир. На най - видно място, върху южната външна стена на олтарната абсида той изписва монументалните стенописи "Страшният съд" и "Колелото на живота", за да внуши на посетителите преходността на човешкото съществуване. Ценни са и фреските "Рождество Богородично", "Успение Богородично", "Тайната вечеря".
  През 1851 г. в Самоков пристига писмо от най-големия светогорски манастир - Великата Лавра. Лавриотските монаси канят трима многоуважавани художници - Димитър Христов, Иван Образописов и Димитър Молеров - да изпишат външния и вътрешния притвор на главния манастирски храм. Това е най-престижната поръчка за своето време, а може би и най-славната някога предлагана на български художници. Работата е предвидена за "повече от три години" и в Лаврата очакват пълномощник на тримата, който да направи оглед на място и да преговаря за заплащането.
  Неизвестно защо, за Атон вместо поканените, заминава непоканеният Захарий. Той не се връща в Самоков, а остава в Атон 17 месеца, като сам за една година изписва външния притвор на храма в Лаврата. Завръща се в родината през есента на 1852 г. с много жълтици и доста поръчани икони за Атон, които ще рисува през зимата и пролетта на следващата година. Това ще е лебедовата му песен.
  През пролетта на 1853 г. в Самоков пламва епидемия от тиф. Разболява се и умира съпругата на брат му/ Димитър Зограф/ - Християния. Захарий се заразява от болната и на 14 юни 1853 г. умира. Оставя след себе си голям брой скици на нереализирани произведения.
  Другият род, донесъл славата на Самоковската школа по света, е Образописовия род. Произхождат от село Продановци. Родоначалникът, Иван Образописов  / 1795- 1854/, е автор на първия български портрет от 1829 г. , който се намира в Националната галерия. Това е изображението на митрополит Игнатий.
  Никола Образописов/ 1829- 1915/, синът на Иван Образописов, въвежда пейзажни елементи в живопистта си. Стенописите в Бельова църква, Метоха, Рилския манастир, са широка панорама на българина с неговите емоции, бит, обществена изява, характерни за оная епоха.
  Христо Мишев, Анастас Карастоянов, братята Захари и Васил Попрадойкови, Коста Геров, Михаил Белстойнев са само част от изтъкнатите майстори на Самоковската художествена школа. Коста Вальов и синовете му Сотир, Иван, Никола, Димитър и Петър работят всеотдайно и оставят многобройни стенописи и икони главно в църквите и манастирите в западните български краища и южна Сърбия. Коста Вальов участва в изписването на главната олтарна църква в "Рилския манастир".
Христо Йовевич /1827- 1872/ превежда и илюстрира басните на Езоп. Неговата къща цяла сияела с прекрасни изгледи от Смирна и Цариград.
  Възрожденската самоковска къща отваря широко врати за декоративната живопис. Местните традиции, отворени и за европейското влияние, създават стил, в който се оглеждат естетическите идеи на българското Възраждане. Идеи, които превъплъщават и самоковските резбари. Непрекъснато обновяват барока, към който приобщават творчеството си.
  Най- добрият майстор безспорно е Атанас Теладур, който завършва прочутия иконостас в Митрополитската църква. Негови ученици са Стойчо Фандъков/ 1810- 1894/ и синовете му Димитър/ 1852- 1914/, Петър и Георги Дашини. Около двадесет иконостаса - шедьоври на резбарското изкуство, оставят в наследство на своите потомци самоковските резбари.
Карастояновия род създава гравьорската школа. В тайно откритата през 1828 г. печатница, Николай Карастоянов, с помощта на синовете си Анастас, Сотир и Владимир, печатат щампи. Никола Образописов и Георги Клинков са другите големи имена в този занаят. През втората половина на ХIХ в., в Самоков се създава истинска местна индустрия за производство на щампи.
  Златарството и часовникарството допълват диапазона от майсторията на самоковци, за да се съберат в едно цяло и историята да ги признае, като грандиозно културно явление от българското Възраждане.
  В периода на Възраждането работят и зографи, които не са пряко свързани с някоя от четирите живописни школи. Сред тях се открояват Йоан Попович от Елена, Христо Енчев от Копривщица, Пенчо хаджи Найденов от Троян, Никола Василев от Шумен. Подписите на тези майстори стоят под стойностни образци на църковното изкуство, съхранявано и до днес в черкви, музеи, галерии, частни колекции.
  Обособяването на светските жанрове във възрожденското изобразително изкуство, се осъществява най- вече под външни влияния -  руски,западноевропейски и централноевропейски. Някои от художниците, без да напускат пределите на Османската империя, намират начин да школуват при чужди майстори. Например, през 1839 г. в Пловдив, Захари Зограф взема уроци по „съразмерението на живопиството” при двама художници от Френската академия. Друга част от творците получават специализирано образование в чужбина.
  Сред живописните жанрове, свързани със светското изкуство, възрожденските художници отдават най- голямо предпочитание на портрета. Най- ранният известен до момента кавалетен портрет в националната ни живопис, е портретът на епископ Софроний Врачански, рисуван през 1812 г. от неизвестен тревненски майстор. При все, че позата, облеклото и излъчването на образа са подвластни на правилата на иконописта, споменатото платно ни среща с един проницателен и интелигентен духовник.
Същинското утвърждаване на портретния жанр е свързано с художническото майсторство на Захари Зограф. Първият кавалетен портрет в неговото творчество е рисуван през 1838 г. Той изобразява любимия учител на художника Неофит Рилски. Сред по- късните маслени творби на самоковския живописец се открояват „Автопортрет” и „Портрет на снаха ми”. Най- впечатляващата работа от  тази поредица е акварелният портрет „Глава на момиче”. Тази картина е рисувана с чувство и замах, присъщи само на големите майстори.
  След Кримската война в живота на българското общество настъпват дълбоки промени. Те обхващат материалната, социалната и духовната област. Укрепналата българска буржоазия се превръща във водач на българите в борбата им за самостоятелна църква и в стремежа им към духовно-културно еманципиране. Овладяла окончателно общинската власт, тя се превръща в решаващ фактор на развитието във всички области на живота. В условията на всестранен икономически и духовен подем се появяват и първите обществено-културни организации.
  През 50-70-те години на XIX в. настъпват значителни промени в областта на живописта. Развитието на обществения живот и изнасянето му вън от църковния храм поставя на втори план църковната живопис и изтласква напред светската живопис. Тази тенденция е свързана с имената на Станислав Доспевски, Христо Цокев, Георги Данчов и Николай Павлович.

 Станислав Доспевски (1823–1877 г.) е възпитаник на Санкт-петербургската художествена академия. Той е първият български художник получил академично образование. Голям майстор на четката, той се изявява най-вече като портретист и пейзажист. Станислав Доспевски е автор на 38 известни портрета. Сред тях се открояват двата му автопортрета.  Освен себе си, Ст.Доспевски портретува сполучливо своя известен баща Димитър Зограф, видния татарпазарджишки общественик Стефан Захариев, влиятелния софиянец Иван Денкооглу, пловдивския търговец Салчо Чомаков. По правило, живописните образи на видни възрожденци, създадени от Ст. Доспевски, срещат зрителя с успели, достолепни и уверени в себе си мъже. Женските му портрети са по- меки и спокойни по излъчването си. С чувство на любов и добронамереност са рисувани образите на съпругата на художника и на сестра му Домника Ламбрева.
   Христо Цокев (1847–1883 г.) от Габрово също е възпитаник на руската школа. Негови известни творби са „Руска девойка“, „Мъж с ордени“, „Монах“ и др. Творческото му наследство не е обемно, но сред запазените платна има високо стойностни произведения. Той не е склонен да разкрасява или да идеализира личностите, които рисува. Затова  портретите му са автентични и богато нюансирани.
  Георги Данчов (1846–1908 г.) е самоук зограф. От църковната живопис преминава към светските мотиви. Рисува първия портрет на В. Левски, създава литографията „Свободна България“, забележителен е портретът на Пейо Кюркчията.
  Николай Павлович (1835–1894 г.) е възпитаник на Виенската и Мюнхенската художествени академии. Той рисува най-вече картини с историческа тематика. Най-популярни са неговите платна „Минаването на Аспарух през Дунава“, „Покръстването на Преславския двор“, „Крум Страшний с отсечената глава на Никифор“. Възкресявайки славното минало на средновековна България, Н. Павлович внушава на българите дързост срещу поробителите на отечеството.
Верен на традициите на немския академизъм Николай Павлович също е изкушен от деликатния портретен жанр. Сред най- хубавите му кавалетни произведения се нареждат портретите на Никола и Анастасия Златарски, Теофана Павлович, на Иван Чернев, на Сийка Данаилова и др. Отличаващи се с точен рисунък и сполучливи пластични решения, портретните образи, сътворени от Николай Павлович, излъчват жизнена сила и душевно равновесие. Обвеяни в известен романтизъм и извисеност, те подсказват както склонността на художника да идеализира своите герои, така и умението му да отлага върху платното специфични личностни черти и трайни душевни състояния.
През третата четвърт на XIXвек подчертаното пристрастие към теми и мотиви от родната история намират все по- отчетливи проявления както в живописните жанрове, така и в графичните. През 1860 г. Николай Павлович илюстрира с три графики амбициозната историческа книга на Георги Ст. Раковски Няколко речи о Асеню Первому.

  Относително по- скромни са опитите на възрожденските художници в областта на пейзажната и битовата живопис. Автор на най- ранните кавалетни пейзажи е Захарий Зограф. При някои от многобройните си пътувания из пределите на България той е правел скици на природни картини, върху чиято основа по- късно разгръща акварелни рисунки. Пейзажни и битови рисунки се съхраняват и в архива на Н. Павлович. Част от тях художникът е създал за илюстрация на Славейковото издание „Гайда”. Живо и правдиво са предадени природните пейзажи и в творчеството на Христо Цокев. Неговото маслено платно „Пейзаж”, съхранявано в Националната художествена галерия, не е сложно по сюжет, но е изпълнено с голямо умение и излъчва градивни емоции.
Традиционните народни художествени занаяти по правило са свързани с битовите нужди на населението. Съчетаващи по уникален начин художественото и утилитарното, произведенията на приложните изкуства създават предпоставки за по - плътно присъствие на естетическите стойности в ежедневието на възрожденския българин.
  Макар и традиционни по форма и функционални особености, съдовете на майсторите - керамици от Самоков, Разлог, Видин, Трън, Габрово, Бусинци и Банско придобиват общонационална популярност със своите елегантни форми и жизнерадостни украси. Следвайки традицията, завещана от Второто българско царство, възрожденските грънчари декорират стомните, каните, гърнетата, бъклиците и чиниите с едноцветна глазура, изписана допълнително с ивици, розетки, кръгчета. Предпочитаните цветове са оранжево, жълто, зелено, кафяво. Съчетани умело и нанесени в балансирани концентрации, пъстрите домакински съдове придават допълнителна топлота и уют на възрожденския дом. Следвайки претенциозните вкусове на замогващите се еснафи, в последните предосвобожденски десетилетия някои от майсторите - грънчари проявяват склонност да претрупват глинените съдове с извивки и пъстри ленти, като по този начин изразителната форма на керамичния съд губи присъщата си лаконична естетичност.
Производството на битови тъкани до края на Възраждането остава в пределите на домашния занаят. Както платовете за женските и мъжките костюми, така и тъканите с по- големи размери, предназначени за постилане, покриване и декориране на дома, се изработват от жените в съответното семейство на домашния тъкачен стан. Това обстоятелство обяснява по- бавния темп на промяна на естетическите параметри в тази  творческа зона. Въпреки това, постепенно и в битовата тъкан, навлизат по- ярки цветове, по дръзки съчетания и мотиви, по- разнообразни стилистични нюанси.
  Особена популярност в периода на Възраждането придобива продукцията на българските килимари от Чипровци, Котел, Берковица, Пирот, Сливен и Самоков. Естетиката на килимите, произвеждани от българските майстори и продавани из всички краища на Османската империя, се отличава с пестеливост и ясен рисунък. Макар и привидно несложна, архитектониката на възрожденския килим е хармонична и пъстрословна. Тя залага предимно на геометрични фигури и цветови взаимодействия.
Любопитно е да се отбележи, че цветовите съотношения, мотивите и фигуралните композиции, изобразявани на килими, черги и китеници, не са рисувани предварително, а са търсени и постигани в хода на тъкането. Следвайки правилата, завещани от майки и баби, през XIX век българката обогатява в значителна степен художествения репертоар на домашно произведените тъкани. Тъкани, в които са преплетени не само красиви видения и непостижими блянове, но и четивни послания за смисъла на най- трайните житейски стойности.
  Първи стъпки в края на ХIХ век прави и класическото изобразително изкуство, което се обръща към съвременното европейско изкуство, без да се отказва от народната традиция. В края на века се създава Държавното рисувално училище в София. Българските художници участват в Съюза на южнославянските художници “Лада”, който през 1906 г. организира своя обща изложба в София.
В историята на българското изобразително изкуство епохата от Освобождението на страната от турско робство (1878) до средата на 20 век (1950) е време на изключително интензивни процеси, в които се преплитат преоценка и утвърждаване. Налице е стремежът за бързо приобщаване към съвременната европейска художествена култура.
  Развитието на българското изкуство  следва  пътя от етнографско-описателните жанрови сцени, рисувани от художниците след Освобождението (Иван Мърквичка, Антон Митов, Иван Ангелов, Ярослав Вешин) през изящните пейзажи и елегични портрети, характерни за началото на 20 век (Никола Петров, Никола Маринов, Стефан Иванов, Елена Карамихайлова…) и експресивната декоративност на 20-те години (Иван Милев, Иван Пенков, Пенчо Георгиев…) към изключително богатите на творчески дарования и разнообразни пластични търсения през 30-те и 40-те години на 20 век ( Владимир Димитров – Майстора, Златю Бояджиев, Дечко Узунов, Ненко Балкански, Сирак Скитник, Вера Недкова, Иван Ненов, Бенчо Обрешков…).
Наред със свободните рисунки на живописци, скулптори и графици, развитие правят карикатурата, илюстрацията, оформлението на книгата. В широкия диапазон на графичните техники (рисунка с молив, туш, различни варианти на офорта и гравюрата на дърво, суха игла) няколко поколения български художници утвърждават своите възгледи. Александър Божинов, Илия Бешков, Пенчо Георгиев, Васил Захариев, Владимир Димитров – Майстора са само някои от талантливите български художници.
Поради особеностите на националното художествено развитие, историята на българската скулптура започва едва след Освобождението (1878). Творбите на Борис Шац и Жеко Спиридонов, Андрей Николов и Иван Лазаров, Любомир Далчев, Васка Емануилова, Марко Марков, Иван Фунев са началото, натрупването на опит и постиженията в този съвсем нов изобразителен вид на българското изкуство.

 


 

Гледане на Кафе
Дата: 9 - ти април 2011г.

Виж източниците за тази статия
Търсене: Българското Възраждане в изобразителното изкуство
Българското Възраждане в изобразителното изкуство
Осемнадесети век бележи началото на Българското възраждане, свързано с обновяването на стопанските отношения, духовен разцвет и национално израстване на българите.
Бактериите ще дадат шансове на Джаксън Полък
Вирусите могат да лакират нокти, чухте ли? Е, бактериите могат да създават истински шедьоври на изобразителното изкуство!
Ярослав Вешин
Много смелост и авантюризъм са били необходими на Ярослав Вешин, за да пристигне в България през 1897 г. По време на тази рискована стъпка чехът е бил вече утвърден художник, който нямал нужда нито от признание, нито от пари. Единственото, ...
Открито е най – древното изображение на раждане в западното изкуство
Археологическите разкопки в Поджо-Кола, на мястото на 2700-годишно етруско селище в долината Муджело (Италия), донесоха уникална находка – две изображения на раждащи жени.
Цанко Лавренов
Търсещ своя собствен творчески път, Цанко Лавренов преминава през различни стилове - от наивно-реалистичен до модерния по онова време сецесион, но още тогава той съзнава, че това е най-лесният път, по който можеш да се плъзнеш към ...
Сюжетът на филма ще зависи от реакцията на зрителя
В американският град Остин /щата Тексас/, на фестивала на експерименталното изкуство South By Southwest, е преминала премиерата на приключенския филм Unsound. Музикалният съпровод, нюансите на фабулата и даже финалът, са се сменяли ...
Холандски художник възнамерява да отглежда лед в пустинята
Идеята не е толкова безумна, както изглежда на пръв поглед: инсталацията за превръщане на атмосферната влага в ледени натрупвания с помощта на слънчевата енергия е потвърдила своята функционалност.
Христо Цокев
Невероятно е, че днес маестрото е напълно забравен като художник, макар че той е един от първите ни академично школувани възрожденски творци, получил приживе признателност. Той е и първия ни възрожденски художник създал на платно ...
Културата Мочика
Съществува теория, че една от причините за гибелта на културата Мочика, са нейните кървави ритуали, нейната религиозна ожесточеност. По този начин мочика сами се лишили от бъдеще.
Странен анонс на музикален албум
Съвременният немски композитор Свен Хелбиг представи новия си музикален албум, чрез странно видео за възраждането на класическата музика.
12
 
новости, забавни и любопитни факти за игри, приложения, джаджи, интернет, бизнес, култура, наука, техника и други